Изабел Уерѝ представи наградения си роман "Мерилин обезкостена"

Пленена от читателското внимание си тръгна носителката на наградата на ЕС за литература Изабел Уери. Белгийската писателка, актриса и певица взе участие в представянето на българското издание на романа си "Мерилин обезкостена" (изд. "Персей"). Той е включен в поредицата "Новите литературни гласове и творческото наследство на творческа Европа", получил подкрепата на програма "Творческа Европа". Писателката пристигна със съдействието на Валонския регион/ Брюксел. Участва в тв и радио предавания, даде интервюта за медиите.
На специалното представяне на наградения й роман в Чешкия център в София (съорганизатор на събитието) Изабел Уери прочете откъс от книгата си и дълго и непринудено разговаря с читателите, препълнили залата. Разказа за кредото си като човек и творец, вдъхновено от Брехт, за свободата, любовта и щастието, които движат живота. Книгата й е провокация към традиционните ни разбирания за литературата и чертае нови пътища за развитие на прозата - предупреди издателят Пламен Тотев, а преводачът Румен Руменов разказа за няколкомесечната си работа по превода на романа. "Това е текст, с какъвто не се бях сблъсквал досега" - сподели той. Изабел Уери експериментира с езика и показва артистично пренебрежение към пунктуацията. Поели провокацията, гостите на премиерата оформиха дълга опашка за автографи върху българското издание на книгата.

За какво се разказва в книгата?

„Сто дни дъжд” е роман-пъзел от сто части (деветдесет и девет номерирани, а стотната е назована „Поетична бележка от автора”). Ключовата дума е дъжд, който вали сто дни, не само в заглавието, а и в по-голяма част от книгата, превръщайки се в символ на мощта на небето над земята. Дъждът дълбае, успива или убива героите, спомага за цялостната атмосфера в романа, белязана от напрегнатост, кал и мъгла. А сред всичко това се случват странни неща. Дори когато го няма, дъждът присъства със своето отсъствие – предчувства се или се очаква. Това придава меланхоличен оттенък на романа, което е в противовес на иронията, втъкана в неговата основа.
Романът на Милош Латинович успешно показва в детайли сложността на днешния свят, когато рухват всички утопии за това, че този свят ще бъде по-добър, по-щастлив, по-богат, по-спокоен и по-поетичен… Това е претворено в разказ за едно завръщане в родния град, на фона на исторически събития, любовни и криминални интриги, рушене на основите на битието, интригуващи литературни препратки и един особен тънък хумор.
Главната героиня, младата Беатрис, се връща в Сърбия от Лондон заради бащиното си наследство и попада в сърцето на един град, в мрежата на сложни лични взаимоотношения. Панонският дъжд сякаш се опитва да я погълне, но едновременно с това я подтиква да се порови по-дълбоко в спомените и тайните на този загадъчен свят. Когато влиза в този свят, се оказва пред лицето на чудовище, което заплашва да я погълне, и тя побягва към измамната сигурност на своето битие в чуждата страна.

Милош Латинович изтъкава повествованието с многобройни и колоритни нишки. Редят се фрагменти от различни времена, в които научаваме историята на града, а през нея ни водят герои като Джура Якшич, Душан Василевич, Ернест Пеликан, военният комендант на града по време на Втората световна война, и Едуард Мартон – управител и градоначалник по същото време. Следва изповедта на странната испанска гадателка Емануела Касталдо за това, че е убивала любовниците си, а в седемдесета са описани и нейните сексуални забавления с инспектор Иванович. И така, докато стигнем до развръзката – договора за покупко-продажбата на наследството на Беатрис, който тя изненадващо отхвърля с мотива, че в града има нещо, което може да я задържи – една любов. Все пак тя заминава. Продава всичко и се връща в Лондон. Георги, заради когото е била склонна да остане, не откликва на чувствата й по начина, по който тя иска. Все пак нищо не е както във филмите. Или по-точно е като в мелодрама без щастлив край.
Важна тема в романа е културата – какво е останало от нея след всичко преживяно, но заедно с това значимо място има и любовта.
„Сто дни дъжд” е и авангарден модерен роман, в който чрез фрагменти и лирически отклонения авторът успява да постигне усещането за живота като процес, да разкаже множество истории, да възстанови спомените от предци и близки, от войни и кризи, от музика и филми.
Романът ясно показва, че живот, който веднъж е разглобен и е излязъл от рамките си, трудно може да бъде възстановен. Но това все пак, искаме или не, е реалният живот, в който остават следи от красотата му, макар и във вид на лични фантазии и надежда, че все още е възможен някакъв обрат. Но чак след стоте дни дъжд…
Има нещо живо, жизнеутвърждаващо, дори и малко патетично и меланхолично, но истински поетично в тази динамична и откровена проза.

Балканите са магично място, твърди сръбският Маркес

Роден през 1963 година в Кикинда, Милош Латинович е завършил политически науки в Белградския университет. Автор е на шест сборника с разкази, шест романа, две книги с есета и десет драматургични произведения, три от които са поставени в Народния театър в Кикинда. Прозата му е преведена на английски, унгарски, словашки, македонски, а сега вече и на български. Носител е на наградата на Дружеството на писателите на Войводина за романа си „Палач в рая” (2008), за сбирката си поезия и проза „Звезди и острови” е получил наградата „Стефан Пешич” (2012), а за „Сто дни дъжд” – престижната „Златен слънчоглед” (2013).
Милош Латинович е в Топ 3 на сръбските писатели днес. Романът му „Сто дни дъжд“ спечели Виталовата награда за книга на годината „Златен слънчоглед“ (една от двете най-престижни награди в западната ни съседка). Той вече излезе на български в превод на Таня Попова и издание на „Персей“.
Милош Латинович направи кратко литературно турне в България, като посети София, Хасково и Стара Загора. Писателят беше специален гост на литературния фестивал и конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ в Хасково, където книгата му бе представена в Регионална библиотека „Христо Смирненски“. След това участва в традиционния Маратон на четенето, организиран от Библиотека „Родина“ в Стара Загора, където се срещна с театралните дейци на града и имаше премиера в книжарница „Хеликон“.
Влиянието на Маркес върху романа му и асоциацията със „Сто години самота“ бяха най-често задаваните въпроси от страна на читатели и медии. Милош Латинович сподели: „Маркес е моят кумир. Уважавам го много и винаги съм се учил от него, но моето вдъхновение са Балканите, на които живеем. Те са магично място. Затова като характер и реакции ние приличаме много повече на латиноамериканците например, отколкото на западняците. Магията си я правим ние самите и е вярно това, което Маркес казва: че нищо не е по-магично от реалността. Аз например живея непрекъснато с духовете на мъртвите ми приятели, общувам мислено с мои близки, които са емигранти в чужбина. Магията е и около нас, в природата, която ни заобикаля. Веднъж в годината на едно и също място по поречието на река Тиса в Сърбия се случва нещо магично и реката побелява. Там живее уникален вид ларви, от които за един кратък момент се развиват красиви бели пеперуди, които покриват реката. „Реката цъфти“ - така говорят за това явление. Описвам го и в книгата си. В „Сто дни дъжд“ основният проблем е за срещата на Изтока и Запада, а най-добре нещата се изразяват чрез любовта. Западът е красива и прагматична млада жена, а Изтокът - ирационален и деструктивен мъж, който проявява балканския си характер. При срещата между тях се виждат и грешките, които прави Западът във възприемането си на Изтока. Несправедливо сме прогонени от Европа, а всъщност ние сме я създали.“
Милош Латинович от няколко години е директор на белградския театър „Битеф“, който вече повече от половин век организира ежегоден международен театрален фестивал за авангардно изкуство. Автор е на нашумелия роман „Шекспировият клиент“, както и ще бъде част от предстоящия да бъде издаден в Сърбия сборник, посветен на Шекспир, в който най-големите писатели на страната разказват свои версии на сюжети на великия драматург. Латинович е претворил сюжета на „Крал Лир“.
Сръбският писател се прекланя пред класиката и показа завидни познания и за българската: „Ние не можем да настигнем класиците, но не можем и да ги забравим. Всеки писател трябва да напомня за тях и да се вдъхновява от тях. Героите, които са създали, и днес продължават да бъдат толкова реални и актуални. Като характери Бай Ганьо или героите на Нушич са живи и днес. Те са около нас или вътре в нас.“

Милош Латинович представи лично българското издание на романа си „Сто дни дъжд“

За преводача

Таня Попова е поет, писател и изявен преводач от сръбски, хърватски и македонски език. Член е на преводачески съюзи и сдружения в България и Сърбия. Участва в балкански литературни събития и форуми. Носител е на наградата „Гоцева мисъл“ (2016) за най-добър преводач от македонски език. Нейни творби са превеждани на сръбски и македонски. Самата тя претворява в превод на български едни от най-значимите сръбски, хърватски и македонски автори. Сред тях са Бранислав Нушич, Катарина Брайович, Братислав Петрович, Миряна Павлович, Слободан Тишма, Паскал Гилевски, Владимир Плавевски, Владо Димовски, Луан Старова, Фросина Пармаковска, Киро Донев, Давор Стояновски, Живко Грозданоски, Верче Карафилоска и др.